Защо става така, че България не наваксва изоставането си спрямо напредналите страни, а най-образованите и способни българи намират по-добър шанс за изява зад граница.
След като за кратко можем да си отдъхнем от политическата злоба на деня, полезно е да поговорим за нещо, което е по-важно от вотовете на недоверие. А именно – защо става така, че България не наваксва изоставането си спрямо напредналите страни, а най-образованите и способни българи намират по-добър шанс за изява зад граница. Корените на хроничния ни и злокачествен провинциализъм, дамгосан и в последния доклад на Еврокомисията, са в пренебрежението към знанията и интелекта в политиката и бизнеса у нас. Неслучайно българските милионери забогатяха от сив бизнес, а хората с голям капацитет от «сиво вещество» се спасяват по чужбина.
Може да звучи банално, но докато не преосмислим проблемите на българското висше образование, по-специално в контекста на отношението към него и ползването на неговите продукти, чувствителен напредък няма да отбележим.
За можем да мислим сериозно по тази тема, обаче, е нужно да си даваме сметка за изключителните промени, настъпили през последното десетилетие в света. Към институциите, създаващи инфраструктурата на бизнеса със «сивото вещество», са отправени невероятни предизвикателства, вкл. към една от най-силните им страни – традицията. Някои от тях са наистина древни – Университетът в Болоня е основан през 1088 г., Оксфордският университет – през 1096 г. Но в същото време тези привързани към традициите (и създаващи традиции) институции днес са потопени във водовъртеж на промени, някои от които са толкова дълбоки, че поставят под съмнение самата идея за университета. Те разклащат изоснови дори най-реномираните университети.
Това се случва поради четири причини. Първата е
Демократизирането на висшето образование
или, по-точно казано, неговото “масовизиране”. През периода 1975-2000 г. дялът на пълнолетните граждани с висше образование в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) почти се е удвоил (от 22% на 41%). В същото време повечето от богатите страни все още се затрудняват да оползотворят по най-добрия начин този внушителен количествен растеж. Днес масовизирането на висшето образование все повече се ускорява и в развиващите се страни. През втората половина на 90-те години броят на студентите в Китай се е удвоил, а Индия върви по петите му.
Втората причина е
Възникването на икономиката на знанието
Светът е в разгара на една “нежна революция”, в хода на която знанието измества по значение физическите ресурси като основен двигател на икономическия растеж. Според анализи на ОИСР през периода 1985-1997 г. приносът на основаните на знанието икономически сектори в създавания съвкупен продукт е нараснал от 51% на 59% в Германия и от 45% на 51% във Великобритания. Водещите компании днес отделят не по-малко от една трета от своите инвестиции за прилагане на различни аспекти на знанията, като изследвателска и развойна дейност, придобиване на лицензи и маркетинг. На свой ред, университетите са сред основните фактори на икономиката на знанието. Те не само “произвеждат” работната сила, използваща знанията, но и голяма част от инфраструктурата на икономиката на знанието, от лабораториите и библиотеките до компютърните мрежи.
Третият фактор е
Глобализацията
Заличаването на ролята на разстоянията преобразява академичната сфера не по-малко радикално от бизнеса. Броят на гражданите на страните от ОИСР, които учат зад граница, се е удвоил през последните 20 години, университетите откриват свои филиали навсякъде по света. Все повече страни се стараят да превърнат своето висше образование в своеобразна “експортно-ориентирана” индустрия.
Четвъртата причина е
Конкуренцията
Традиционните университети са принудени да се конкурират за привличане на студенти и финансови грантове, а частни компании се опитват да пробият в сектора, който разглеждат като “новата система за здравни грижи”. Световната банка е изчислила глобалните разходи за образование вече възлизат на 300 милиарда долара годишно, или 1% от глобалния съвкупен икономически продукт. По света има повече от 80 милиона студенти, а с тяхното обучение са заети 3,5 милиона преподаватели и служители.
Всичко казано по-горе би могло да създаде впечатлението, че е настъпил “Златният век” на университетите. Но в академичните среди, особено в Европа, настроенията съвсем не са такива. Хората от сферата на висшето образование се оплакват, че тази благородна дейност запада, а нейните ръководители да принудени да правят съмнителни сделки с политците, от които зависи финансирането. Какво се е объркало?
Най-големият проблем е свързан с
Ролята на държавата
Все повече правителства изразяват подкрепа за масовизирането на висшето образование, но малко са тези сред тях, които са в състояние да извлекат правилните поуки от тази тенденция, а именно, че или трябва да осигурят необходимите средства (както правят скандинавските страни), или трябва да разрешат на университетите да установят реалистични такси. Много правителства се опитват да решат “въпроса за квадратурата на кръга” чрез по-строго управление и контрол, но мениджмънтът не може да компенсира недостига на ресурси.
В резултат на това в по-голямата част от академичните среди заплащането спада, съпоставено с възнагражденията в другите сектори. Влошава се състоянието на сградите и библиотеките. В мега-институции като Римския университет (с неговите 180 хил. студенти), Националният университет на Мексико (над 200 хил. студенти) и турския Анадолски университет (530 хил. студенти) индивидуалният подход към студентите неизбежно остава на заден план.
Вроденият академичен консерватизъм
вече не е положителен фактор. Модерният университет е бил създаден във времена, твърде различни от днешните. Това е бил свят, в който не само във висшето образование е влизало едно твърде ограничено малцинство от населението, но и самите академични среди са били твърде въздържани към хипотезата за масовизирането му. Италианските университети, например, и до днес държат всички студенти да полагат устни изпити през преподавател, при това с времетраене не по-малко от 5 минути.
Какво може да се направи в тази ситуация? Техно-утопистите смятат, че
Висшето образование е узряло за революция
Според тях университетът е безнадеждно остаряла институция, непоправимо привързана към архаични методи като лекциите и неспособна да осблужва новия свят на масови комуникации и светкавична информация. Според покойният Питър Дракър след 30 години днешните големи университетски градчета ще бъдат реликви, но шанс за развитие има в лицето на интернет-обучението и частните университети.
Културните консерватори, от своя страна, са убедени, че най-добрият начин да вървим напред е да се върнем към корените. Двата водещи принципа на модерното висше образование – демократичността и полезността – представляват “деградация на академичната догма”, по израза на покойния социолог Робърт Нисбет. Според тези възгледи е глупаво да се “хаби” висшето образование за хора, които предпочитат илюстрованите списания пред Сократ, а едва ли има нещо по-вредно от смесването на търсенето на истината с търсенето на печалбата.
Аргументите на консерваторите попадат в уязвимо място – висшето образование наистина бързо върви по пътя на средното образование, защото се превръща в универсален стремеж. Позицията на техно-утопистите е привлекателна само на пръв поглед. Интернет-технологиите сигурно ще се отразят на преподаването, а делът на частния сектор в образованието ще нараства, но тези тенденции имат своите обективни ограничения.
Преди няколко години един доклад на Купърс и Лайбранд посочи как интернет-обучението може да редуцира рязко двете най-големи пера на разходите за висшето образование – материалната база и постоянно ангажирания преподавателски персонал. Според доклада “онлайн-образованието ще включва много по-малък брой преподаватели, но в същото време ще има потенциала да достигне до много по-широк пазар от студенти”. Това е безсмислица. Човешкото общуване е много по-важно за висшето образование, отколкото високите технологии. Образованието е не просто предаване на някакво количество данни, което интернет върши прекрасно. Тук става дума за разсъждения и аргументиране, чиято оптимална среда е именно академичната общност.
Най-същественото ново развитие в областта на висшето образование е възникването на
“Супер-лига” от глобални университети
Това е революционна промяна, в смисъл, че тези университети разглеждат целия свят като свое поле за действие, но същевременно е израз на естествена еволюция, защото водеща остава идеята за общността от учени, които съчетават преподаване и изследване.
Предизвикателството пред политиците, в т.ч. и пред българските (ако им остане време от кражби) е как да се изгради такава система на висшето образование, която да осигурява добър баланс между едновременните изисквания за високо качество и масов достъп. Такава система би дала нов простор за развитие на елитни университети, които търсят голям брой студенти със средно и по-високо равнище, използват възможностите на новите технологии, но и потвърждават значението на човешкото общуване.
За щастие, вече съществува успешен модел на организацията на висшето образование. Това е американският модел. Съединените щати не само имат почти пълен монопол сред най-добрите университети в света (сред първите 20 само три не са американски), но и осигуряват достъп до висше образование на всички, които имат качества за това. Успехът на американското висше образование се дължи не само на парите, въпреки че и това е от значение. Най-важната причина е добрата организация. Американските университети са много по-независими от държавата, отколкото конкурентите им по света. Те генерират приходите си от разнообразни източници – студенски такси, широк спектър донори, инвестиции от бизнеса и са много гъвкави от гледна точка на големината и организационните структури.
Решението е в многообразието
Решенията трябва да се търсят по посока на две основни направления за усъвършенстване на системата на висшето образование, които са еднакво валидни за “новите сили” като Китай и Индия, но и за “старите госпожи” като Германия и Италия. Първо, разнообразяване на източниците на приходи, защото пазарлъкът с държавата все повече се превръща в сделка с дявола. Второ, поощряване на академичното многообразие, или както казва Конфуций, нека процъфтяват хиляда школи. Университетите, вкл. частните университети, трябва да се конкурират за своите потребители. Съвременната високоразвита икономика се нуждае от голямо многообразие от университети, преследващи разнообразни мисии. Посочените два принципа се допълват взаимно – колкото повече се ограничава ролята на държавата, толкова по-активно ще нараства многообразието в образованието.
Автор: Александър Маринов
Прочетена: 337
