Съвременният българин не чете много, търси лесносмилаемото. За съжаление се отдава и на други занимания и по стечение на обстоятелствата той овладява чуждите думи само с буквата „А".
- Професор, Мурдаров, не е тайна, че пишещият за широката публика човек в България има навика да не проверява текстовете си относно правописа, защото знае, че друг след него ще го направи. Адекватно ли е подобно отношение?
- Пишещи хора, разни. Има хора, които сядат и написват едно писмо до любимия човек и добре знаят, че няма никой да провери техния правопис в писмото. Интересно би било да се види как ще реагира човекът, до когото е адресирано това писмо, когато то се окаже изпълнено с грешки. А иначе, когато говорим за пишещия човек, пишещия за широката публика, то текстът му минава поне през още двама човека. Тоест минава през очите на други хора и той самият разчита правописът да бъде коригиран от други ръце. Това понякога го кара да не се замисля дали прави грешки, или не защото разчита, че дори и да е направил, те ще бъдат изчистени. Само че онзи, който чете текста като редактор, не винаги успява да улови грешките. И така, днес в печатните издания, не само във вестниците, а и в книгите, има много грешки, защото онзи, който би трябвало внимателно да прочете текста и да коригира наличните грешки, не го е направил внимателно или пък изобщо не успява да ги усети като грешки. Или казано с прости думи –
Грамотността на българина относно езика ни, е на едно наистина ниско ниво
Грешките са много.
-А българският журналист познава ли езика си?
- Мисля, че да. Но въпреки това в момента има нещо, което лично мен много ме притеснява. Това е решението на моите колеги от Факултета по журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски", че ще приемат хора, без предварително да са положили изпит по български език. Притесни ме, защото това означава, че те самите си отварят повече работа. Защото постъпващият във висше учебно заведение млад човек е с доста ниска култура относно езика. Наученото в начално и средно образоване е напълно недостатъчно за човек, чиято професия е свързана изцяло с езика.
Не малко са журналистите, които наистина не обръщат внимание тъкмо на езика. И заради това и текстовете им не винаги са гладки. Има много грапавост – тук не говоря само за правопис. Говоря изобщо за езика. Често пъти се оказва, че журналистът не знае много думи. Даже думи, които употребява. Но въпреки това не се наканва да посегне към един речник, за да преодолее подобно незнание относно думи, които стават едва ли не модни и се употребяват къде ли не, но смисълът на тази дума не е напълно ясен. Това е всеобщ проблем в България.
- Тоест говорим за незнание на думи?
- Да. Неосведоменост. Напоследък много често в езика ни започнаха да се прокрадват някакви чужди думи. Аз не съм против тяхната употреба. Напротив, те внасят допълнително цвят в езика ни. Но когато ги употребяваш, трябва наистина да знаеш какво точно означават. Защото може да се получи така, че читателят не успява да те разбере, защото си употребил чужда дума и то не на място.
- А стилът на писане?
- Това е една изключително интересна тема за разговор. Някога, преди 19 години, когато започнаха Промените, настъпи и една голяма промяна в езика, като тук говорим единствено за езика на печатните издания. Тогава пишещият човек, за да избяга от онзи досаден, изчерпан, наложен административен стил на писане, реши рязко да промени речника си. В началото усилено се употребяваха голям брой турски думи, на които се разчиташе да привнесат малко цвят в статията. Постепенно започна да навлиза и жаргонният език. Тоест, ако трябва да дадем оценка за публицистичния стил към настоящия момент – днес той черпи вода от много кладенци. Резултатът от това понякога е много добър, ала друг път
Това заиграване с уличния език дразни много
Журналистът все по-малко се съобразява с читателя. Да, вярно е, че на някои жаргонът им харесва, но има хора, които наистина не го одобряват. И така, колкото и темата, която разглежда една статия, да е интересна, то много хора не биха я прочели именно защото булевардният език, на който е списана, не отговаря на техния критерий за езикова култура.
- Говорейки за булевардния език, доколко медиите имат възпитателна функция в един социум?
- Това е доста дълга тема. На първо място ще кажа – зависи от вестника. В Германия беше направено едно изследване относно тази тема, което показа, че днес почти е невъзможно да се говори за чисто „жълта" преса и „друга". Жълтото е навлязло дори и в най-сериозните печатни медии. Не знам дали си спомняте, но след Октомврийската революция в Русия се появява едно течение, чиято идея е културата да се снижи до нивото на разбиране на масата. Днес в България сме свидетели именно на това. Разбира се, думи като образова, възпитава, са твърде силни, но все пак езикът не бива да се принизява напълно. Нужно е човекът да може да научи нещо извън информацията, която му се поднася. Нужно е четящият да може да види онази, така наречена „езикова дрешка", с която е облечена информацията, която му се предлага.
- Има ли днес Аристотеловата реторика бъдеще?
- Ако погледнем всичко онова, което днес се ражда като художествена литература у нас, оставяме публицистиката настрана, то навлизането на уличния език се засилва все повече. Реториката днес е понятие, което днес дори пишещият не познава. Днешният писател е писател, на когото му хрумва, че има какво да ми каже, но не се замисля за начина, по който ще ми го каже. Мнозина писатели са на мнение, че не е нужно да четат, достатъчно е, че само пишат. Аз наистина плача много, че съвременният българин не чете много. Ако чете, то той чете онзи тип литература, която е по-лесна за смилане, а тя самата не може да служи за какъвто и да е, особено езиков образец. Тя е на равнището на битовия език, който е неспособен да допринесе за каквото и да е ограмотяване. Езикът на днешния писател е грапав. А понякога много сложен – редица от безкрайно дълги изречения, които разбира се понякога са търсени умишлено, но понякога те подсказват, че пишещият не е наясно с мисълта, която иска да ми сподели, което го кара да прибегне до сложното изречение, в което дори той сам се изгубва.
- А каква е ситуацията извън пределите на България?
- Има най-различни автори. Слава богу, има и друга литература. Различна от тази, за която говорим. Извън България като че ли разнообразието е доста по-голямо, в контекста на езиковите средства, които се използват. При нас има голямо подобие между отделните автори, независимо дали той е на 20 години, или над 40. Не отричам, че има разлика, защото така нареченото старо поколение остава доста по-изолирано. Те бяха хора, обвързани с едни съвсем различни времена и като че ли
на всички тях днес люлякът им замириса
Всички решиха, даже и прозаиците, да преминат към писането на поезия. Мислят си, че така изживяват някаква втора младост. Днес май никой не е способен да напише една голяма творба, един голям роман, защото тези, които навярно биха могли да го направят, се притесняват, че техният език няма да бъде приет.
- Има ли проблем в неспособността на българина да борави със собствения си език?
- Аз самият не разчитам на образователната система да обогати речника на българина, да не говорим за стил. Струва ми се, че човек сам трябва да познае езика си, особено ако реши да посегне към писането. Преди няколко дена дадох един пример: казва се, че Вазов, когато сядал да пише, на бюрото му винаги седял речникът на Найден Геров. И когато търсел някоя дума, той отварял речника и намирал търсената от него дума. Не знам как става това, склонен съм да вярвам, че то а е по-скоро един артистичен разказ на Вазов пред Иван Шишманов, но... идеята е, че речникът е книга, която трябва да бъде настолна. Тя може да бъде четена всякога. Аз мисля, че на днешния съвременник това е непонятно.
- Четенето в интеренет?
- Днес много от младите хора четат предимно поместеното в интернет пространството. Само че текстовете, поместени там, са невероятно грапави в езиково отношение, защото целта им е преди всичко единствено да ми се предложи информация. Без съждение по какъв начин ще бъде подадена тя. Не говоря за чата, не говоря за онези форми на текст, където не важат никакви езикови правила. Имам намерение да седна и да видя какво е многообразието на речника, който се използва във виртуалното пространство. Струва ми се силно ограничени. Думите намаляват все повече. Днес си измислихме емотикони, които ни спестяват употребата на определена дума.
Днес минаваме на някаква друга знакова система на общуване
защото тя е много по-бърза за комуникиране. Живием бързо, все бързаме и вече не сме склонни да отворим каквато и да е книга. Нямаме време за това.
- Има ли езикът ни нужда от реформи?
- По-скоро не. Аз и колегите ми като езиковеди регистрираме непрестанно какво се случва в езика ни, на базата на което създаваме някакви нови правила, но за цялостна реформа да се говори, наистина е ненужно. Първо – аз не мога да направя реформа в речника. Аз не съм в правомощия, както много хора си мислят, да кажа: от днес нататък тази чужда дума не може да се използва. Това е невъзможно, защото... няма на кого да го кажа. А и дори да го кажа – кой ще ме чуе. Понякога днес се прокрадва идеята, че трябва да бъде направена правописна реформа. Когато се говори за правопис, и по-скоро това, което историята ни показва, има един любопитен факт: от 1899 година насам, вглеждайки се, ще видим, че ако има рязка езикова реформа, особено в правописа, тя винаги се свързва с появата на ново правителство. За мен е една интересна закономерност. Казано с други думи – ако ще се извършва някаква езикова реформа, то новото правителство ще я направи. Правителството на Стамболийски. Те идват на власт и едно от първите неща, които правят, е рязка промяна в състава на азбуката. Изгонват букви от азбуката, защо искат да внушат на недостатъчно грамотния човек, че е грамотен. Спокойно можем да кажем, че езиковите реформи у нас винаги са се извършвали с популистка цел. В подобни случаи ние хората, които се занимаваме с езикознанието, говорим за процес на демократизация.
Каре
„Наскоро превеждах много интересен текст: един човек, бъдещ политик, за да изглежда в очите на останалите интелигентен, решава да вземе речника на чуждите думи и да учи думите от него. Последователно – започвайки от буквата „А". За съжаление се отдава и на други занимания и по стечение на обстоятелствата той овладява чуждите думи само с буквата „А". Казвам това, не за да говоря за редицата смешни ситуации, в които изпада този човек като следствие от незнанието си, а като пример.
Речникът е необходима книга, която може да бъде четена многократно. На мен ми се струва, че към днешния ден това е утопия за българина. Днес има домове, в които липсва дори правописен речник. Жалко е. Въпреки че речниците в България са на една наистина ниска цена в сравнение с тези в Европа."
Автор: Пламен Петров
Прочетена: 268
