Брюксел не вярва на бъдеще време, а иска сегашно и действено
В Катарино и след това управляващата тройна коалиция наподобява един съвременен, триглав барон Мюнхаузен, който е затънал до гуша в блатото и се опитва да се спаси, теглейки се за собствената си коса. Има и някои специфични различия. Първо, блатото не е природен феномен, а изкуствено (да не кажем зорлем) натрупана тиня от грешки и порочни практики. Второ, управляващите досега като че ли по-скоро се почесваха, вместо да направят рязко движение.
В интерес на истината, след като Европейската комисия заряза дипломатичния тон и започна да затваря едно по едно кранчетата на финансирането, управляващите се опитват да се задействат.
Засега обаче преобладават призивите
от типа на „Дайте да си свършим работата!” Появиха се нови крилати девизи от рода на „трите К” („Координация, контрол, комуникация!”). В практиката обаче изцяло доминира знаменитата формула от сатиричната поема на Валери Петров за „трите Хаш” (ННН – „Някой некадърник наш”). Дори и да искаха, управляващите не могат да разчистят натрупваните с години (от това и от предишното правителство) проблеми. Единственото, което са в състояние да сторят, е да повдигнат леко завесата и да ни открият част от страховитата гледка. Мотивът, разбира се, не е някаква внезапно пробудила се любов към истината и справедливостта.
Причината за зачестилите откровения е, че краят на мандата вече се вижда и идва време да се носи отговорност, а за тази „длъжност” желаещи няма. Както каза на втория ден след избирането си вицепремиерът по фондовете Меглена Плугчиева, „нямам намерение да трупам негативи заради някои, които не са си свършили работата”.
Големият проблем – и на управляващите, и на обществото – е, че почти никой не си е вършил работата, или, по-точно, са я вършили като кучето на нивата. Нека видим, например, какво се крие зад току-що направеното сърцераздирателно признание, че „в администрацията няма достатъчно подготвени хора, които да работят за усвояването на европейските фондове”. Как така се оказа, че „няма”, след като за седем години – от юни 2001 до май 2008 г. – администрацията набъбна от 80 хиляди на 120 хиляди души?! Защо чак сега, и то с половин уста, се признава, че през последните две години текучеството сред държавните служители е нараснало рязко (за 2007 г. достига 20% - невиждано висока стойност от 1997 г. насам) и че цели звена са оголени от компетентни и опитни експерти? И какви са причините за това?
Истината е, че качеството на държавното управление през последните три години спадна рязко, а оттам – и управляемостта а цялата обществена система.
Имитирането на действия рано или късно трябваше да даде своите резултати.
Как да очакваме ефективно противодействие на политическата корупция, след като самият министър-председател отричаше да има конфликти на интереси сред лицата, заемащи висши политически позиции, и дори квалифицираше това явление като „по-скоро морален проблем”? И след като Николай Цонев, първото драстично олицетворение на конфликт на интереси по време на предходното правителство, бе наложен за министър след ремонта на кабинета?
Как можем да очакваме ефективна борба срещу организираната престъпност, след като първото публично изявление на новоизбрания министър на вътрешните работи бе, че у нас няма „мафия”, т.е. няма срастване на престъпността с политиката и властта?
Как можем да очакваме някаква що-годе ефективна държавна политика спрямо растящата инфлация, след като министърът на икономиката и енергетиката обяснява случващото с „мазетата на българите” и като Мирча Кришан прави прогнози за бъдещето на основата на „динамиката на пазара на краставиците”?
Дълбоката причина за ставащото е порочната формула на управление, която раздроби държавата на десетки неофеодални политически анклави, чиито арендатори се разпореждаха с публичните активи по свое усмотрение. В резултат на това бе изчерпан най-важният актив на всяко управление – публичното доверие. Тройната коалиция съвсем целенасочено предизвика залповото набъбване на администрацията, и то изключително на базата на открити или зле прикрити политически назначения, без никакви сериозни изисквания за компетентност и опит. Огромна част от заместник-министрите в сегашното правителство са стопроцентови политически фаворити, и то дори не на партиите си, а на отделни личности или политически кръгове. Някои от тях са минали като антураж (да не кажем като обзавеждане) на министрите си през две-три министерства.
На ключови висши позиции в администрацията (главни директори и директори)
чрез пренебрегване или заобикаляне на закона бяха назначени немалко хора без опит и квалификация
чието единствено служебно достойнство е безпределната лична преданост към политическото ръководство. За да се освободят места за протежетата, бяха уволнени или принудени да напуснат хиляди качествени администратори, при това под благосклонния поглед на правителството. Не друг, а министърът на финансите Пламен Орешарски произнесе крилатата фраза: „Не ги мислете, те няма да останат на улицата!”
Тук Пламен Орешарски се оказа абсолютно прав – хилядите напуснали управлението не се наредиха на опашка пред ведомството на Емилия Масларова. На тях правителството не избоде очи, а изписа вежди. Те наистина веднага си намериха работа, за която получават не само два-три-пет пъти по-високо възнаграждение, а още нещо, не по-малко важно – уважение и признание. В същото време, управляващото мнозинство се опита по един циничен и страхлив начин да си измие ръцете с „лошите чиновници”, обяви кампания за поголовното им съкращаване и дори не посмя да извърши 12-процентната редукция на администрацията след конкретен анализ на всяка управленска структура. В същото време, от Брюксел идват точно обратните послания – втвърдяват се условията на „политическия борд” в България, все по-категорично се настоява да се ограничи намесата на политиците и да се разширят пълномощията на администрацията. Парадоксът е, че в Европейската комисия предпочитат да си имат работа с българските администратори, а не с българските политици.
И какво се опитва да прави нашият триглав барон Мюнхаузен в сегашната напечена ситуация? Единственото, което умее – назначава вицепремиери със специални пълномощия и определя комисии. Но Брюксел вече не вярва на тези български номера.
Съвсем не е случайно съвпадение, че именно по време на първото посещение (в новото й качество) на Плугчиева в Брюксел, Европейската комисия обяви
нови критики към управлението на средствата от фондовете в България
Действията на правителството по отстраняването на проблемите, довели до спирането на парите, бяха квалифицирани като „много закъснели”, а предоставената от България информация - като противоречива и непълна. Оценката, че някои от мерките за подобряване на управлението на фондовете, предложени от правителството, са неадекватни, може да се приеме като първата директна критика срещу финансовия министър, защото опровергава в пряк текст негово заявление отпреди един месец, че комисията е похвалила тези мерки като „много амбициозни".
Както личи, нито досегашната дипломатическа кариера на Плугчиева, нито рекламирането й като българската „желязна лейди”, засега впечатляват особено Брюксел. „Оттам чакат резултати”, както самата тя правилно се е изразила на срещата в Катарино.
Вече го няма и големият приятел на България, еврокомисарят Франко Фратини, който идваше у нас да покара ски и да се порадва на други български прелести. Сега нашето правителство и лично вицепремиерът Плугчиева си имат работа с еврокомисаря по регионалното развитие Данута Хюбнер, която без да се поколебае, не само отмени посещението си в България, но и официално мотивира стъпката си с липсата на достоверна информация и конкретен план за действие. Хюбнер задава редица въпроси – например, защо се е наложило назначаването на специален министър за управление на фондовете, как ще работи той с останалите министри в правителството и чрез какъв механизъм ще предотвратява нови злоупотреби. Отговори няма, поради което еврокомисарят каза кратко и ясно: „Нямам възможност да идвам в България всеки месец, само за да констатирам, че няма сериозен напредък!”
В интерес на истината, има желаещи да помогнат на триглавото същество, управляващо страната ни – и в Брюксел, и тук в България (все пак става дума за нашата държава, макар за някои тя да е мащеха, а за други майка, по-точно - „батко”). Уви, подобно на давещия се лихвар от притчата, триадата отказва да отговори на призивите „Дай ръка!”. Защото реагира само на една дума: „На!”
Автор: Александър Маринов
Прочетена: 183
